Налице е ясна връзка между неолибералния натиск, започнал през 80-те години, и възхода на неофашизма и религиозния фундаментализъм.

Концепцията за “стаден имунитет” – имунизацията на цяло население в резултат на придобиване на резистентност към заболяване сред голям процент от членовете ѝ – е честа тема на разговор след началото на пандемията от Covid-19. Отдавна е станало традиция обществените науки да заемат термини и концепции от медицинските науки, особено в глобални ситуации като сегашната. Поради това има достатъчно основания да опишем метафорично като пандемия разпространението на крайно десни движения навсякъде по света през последните години, включително държавни управления, в които участват политически сили, възпроизвеждащи някои от ключовите принципи на фашизма.

Зародишът на тази крайнодясна пандемия може да се проследи до 80-те години, но тя получи особено силен тласък през следващото десетилетие. Както пишат авторите на издадената през 2004 г. колективна монография “Фашизъм и неофашизъм”: “Макар възраждането на екстремистката дейност в Западна Европа започва през 80-те години, колапсът на комунизма води до възход на крайната десница на целия континент. През 90-те години фашизмът, или нещо подобно на него, внезапно и неочаквано се възроди…” подобно на класическия фашизъм в десетилетията след Първата световна война, този “неофашизъм” – вероятно най-доброто определение, тъй като се отнася както за исторически афинитети, така и за подновяване на формите в съзвучни с нашето време – приема различни форми в зависимост то държавите, в които се развива.

Карл Полани отделя няколко страници в своята класическа творба от 1944 г. “Голямата трансформация”, за да подчертае голямото разнообразие от фашизми и фашистки идеологии. “Всъщност няма какъвто и да е бекграунд – били то религиозен, културен или национални традиции – който да прави една страна имунизирана към фашизма след като веднъж са се зародили условията за неговата поява”, пише той. Полани също така отбелязва, че “съществуването на същинско фашистко движение” дори не е задължителна част от симптомите на това, което той нарича “фашистка ситуация”. Поне също толкова важни са сигнали като разпространението на нерационални идеи, расистките виждания и омразата към демократичното устройство.

Четени в светлината на сегашната ни ситуация, следващите коментари на Полани звучат смразяващо: “Макар обикновено да цели създаването на масово движение, потенциалната сила на фашизма се измерваше не от броя на неговите привърженици, а от влиянието му върху хората на високи позиции, на чието благоволение се радваха фашистките лидери, и на чието влияние в общността можеха да разчитат, за да ги защити от последиците на неуспешния бунт”. За унгаро-американския мислител фашизмът е преди всичко “решение на безизходицата, достигната от либералния капитализъм”, целящо “реформа на пазарната икономика, постигната с цената на унищожаването на всички демократични институции”. В този ред на мисли, стадният имунитет към фашизма, постигнат в повечето западни страни след 1945 г. е бил резултат не само от победата над силите на Оста, но също така – и преди всичко – резултат от алтернативните решения за преодоляване на безизходицата на либералния капитализъм: кейнсианското демократично решение, което отхвърля идеята за “саморегулиращ се пазар”, идея, която Полани нарича “очевидна утопия”.

Още в далечната 1897 г. бащата на социологията Емил Дюркем оплаква в своята книга “Самоубийство” факта, че “вече за цяло столетие икономическият прогрес се свежда основно до освобождаване на индустриалните отношения от всякаква регулация… Държавното управление, вместо да регулира икономическия живот, се е превърнало в негов инструмент и слуга”. Според френския социолог тази икономическа дерегулация е основният източник на това, което той нарича “аномия”, т.е. “състояние на гняв и раздразнено изтощение”, произтичащо от загубата на икономическа сигурност и разпадането на обществените модели. Аномията кара индивидите да търсят убежище в някакъв тип група по идентичност, и – освен когато е насочено навътре (самоубийство) – да разгръщат раздразнението си към други идентичности, на които се вменяват отговорността за увеличаващата се несигурност на своето социално състояние, основно следвайки расистка и/или ксенофобска логика. Така възхода на фашизоидни идеологии и движения от 80-те насетне вървеше редом с възхода на други ексклузивни групи по идентичност, най-очевидната от които е религиозния фундаментализъм.

Това напълно съвпада с наблюденията на Ерик Вайц и Анджелика Фенер, редактори на гореспоменатата монография за възраждането на фашизма: “Възраждането на десните сили бе в голяма степен реакция на политическия и социален разпад през 90-те, включително значителната безработица, ерозията на социалната защитна мрежа, осигурявана дотогава от социалните държави както в Източна, така и в Западна Европа, и западането на градските квартали. Тези процеси бяха отговор и на широкомащабните миграции на население по осите Север/Юг и Изток/Запад, случили се в Европа след 1945 г.”

Наистина има ясна и неоспорима корелация между неолибералната атака, започнала през 80-те и водена от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън – атака, която превърна “дерегулацията” в една от основните си цели, заедно с приватизацията, свиването на социалните разходи и данъчните облекчения за богатите – и възхода на феномени като неофашизма и религиозния фундаментализъм след десетилетия на маргинализация. По подобен начин Голямата рецесия, последвала глобалната финансова криза от 2008-ма, даде силен тласък на неофашистките сили. Такъв бе ефектът и от голямата вълна предимно сирийски бежанци, застигнала Европа през 2015 г. Ефектите от двете кризи все още засягат силно целия свят, и огромната икономическа криза, надвиснала като последствие от пандемията би могла единствено да изостри условията на аномия (стремежът на крайната десница да експлоатира анти-ликдаун протестите е показателна). Единственият начин да бъдат предотвратени тези развития е да им се противодейства с икономически политики, подобни на приложените след 1945 г.

В контекста на Съединените щати трябва да се подчертае, че загубата на Доналд Тръмп на президентските избори съвсем не е събитие, сравнимо с разгрома на фашистките сили във Втората световна война. Неговата загуба не се случи заради разочарованието на поддръжниците му, а въпреки огромното нарастване на техния брой (11 милиона повече избиратели), и то при положение, че за разлика от 2016 г. няма възможни илюзии това какво представлява Тръмп, и следователно едва ли има неяснота в смисъла на гласуването за него. На глобално ниво също няма сигнали неофашизма да отслабва: продължаващата популярност на фигури като Жаир Болсонаро (поне до съвсем скоро), Нарендра Моди или Виктор Орбан не предвещава изсъхване на крайнодясната пандемия в обозримо бъдеще.

Постигането на ново състояние на стаден имунитет към фашизма, подобно на следвоенните години, изисква не само политически разгром на най-изявените неофашистки движения и безкомпромисна борба срещу техните идеологии. Това също така изисква, на първо място, глобално изместване от неолибералната парадигма, която доминираше през последните четири десетилетия.

Автор: Гилбърт Аккар е професор в Лондонският университет SOAS. Сред много му книги са The Clash of Barbarisms (2002, 2006); Perilous Power: The Middle East and US Foreign Policy, в съавторство с Ноам Чомски (2007); The Arabs and the Holocaust: The Arab-Israeli War of Narratives (2010); The People Want: A Radical Exploration of the Arab Uprising (2013); Morbid Symptoms: Relapse in the Arab Uprising (2016). 

И сега е така. Либерастия в икономиката. Либерастия в обществото. Разпусната работа. Затова фашизмът надига глава.