Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2018 09:15 - Сивият град /откъс от романа/
Автор: einfach Категория: Изкуство   
Прочетен: 1655 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 16.11.2018 09:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Из романа "Сивият град"
От автора на романа "Да се влюбиш във вещица"

         Прибирайки се от работа мернах нещо в пощенската кутия. Предположих, че е някоя сметка или реклама, така че в първия момент се зачудих дали да си направя труда да го взема. Дръпнах вратичката рязко, от години не ползвах ключа за нея и от кутията изпадна продълговат син плик. Наведох се и го взех. Беше истинско писмо, примамливо издуто, облепено с пощенски марки и адресирано до мен. Зачудих се кой ли в днешно време ползва този допотопен начин за комуникация. Пъхнах го в джоба на якето си, смятайки да го отворя след вечеря. Бях ужасно гладен и изморен и дори такова необикновено събитие като писмо, написано на истинска хартия и най-вероятно на ръка, не успя да ме отклони от мисълта за вкусната храна и чаша вино.

    Влязох в апартамента си. Всъщност той не беше мой. Държах го под наем и бях много доволен, че бях го открил преди малко повече от три години. Беше много добро попадение – току що отремонтиран, с нови мебели, дограми и централно парно отопление. Какво повече може да желае човек? Вечер затваряйки след себе си блиндираната врата попадах в един друг свят. Този свят беше подреден изцяло по мой вкус и с удоволствие се скривах в него от света. За съжаление нямах възможност да прекарвам много време тук, понеже за да си го позволя ми се налагаше да работя на две места, но усилията си заслужаваха. Поддържах перфектен ред в жилището и така не се налагаше да губя малкото си свободно време за подреждане. Още с влизането си събувах обувките, забърсвах ги със специална кърпа и ги прибирах в шкафа. Закачах якето на закачалката в коридора. Там освен него не държах никакви други дрехи. И сега, както винаги си обух чехлите и се отправих към спалнята. Преоблякох се с домашното си облекло- удобен памучен спортен екип. Дрехите си подредих в гардероба, а чорапите отидоха директно в коша за пране. Огледах доволен стаята. Беше в идеален ред. Прецених, че в събота щеше да се наложи само да пусна една прахосмукачка и да забърша праха.

       Време беше да се насладя на любимата си част от вечерта – вечерята. Апартаментът ми не беше голям. Освен спалнята, в която току що се преоблякох, имаше кухня с разширение, тоест нещо като кухня-дневна. Моята гордост в нея беше шкафът за вино. Наричах го ласкаво „Избата“. Хобито ми беше да следя промоции и да купувам хубави маркови вина на разумна цена. Бях се сдобил със специална поставка за тях и всяка вечер още с влизането си в кухнята отварях вратичките на шкафа и се любувах на колекцията си. След това внимателно избирах бутилка и я отварях  със позлатения си тирбушон. В хладилника винаги имах няколко вида специални сирена. И днес, както обикновено си нарязах по няколко парченца от всяко и ги подредих в тъмносиня чиния. Налях си вино в една от огромните чаши за червено вино и се разположих на дивана.

      Едно от предимствата на големия град е, че лесно можеш да си поръчаш хубава и топла храна за в къщи по всяко време на денонощието. Така че, докато си пия първата чаша вино избирам и поръчвам храна, която пристига точно в момента, в който си сипвам втората. Днес реших да хапна нещо китайско. Поръчах си през чудесната онлайн платформа, където едва ли не можех да помириша храната. Отпих глътка от виното и внезапно се сетих за дебелия син плик, надписан с едър равен почерк, който остана в джоба на якето ми. Бях ужасно изморен и нямах никакво желание да ставам от мекия диван, но любопитството ме гризеше все по-силно, докато не се принудих да стана и да взема плика. Бръкнах в десния джоб на дрехата, но там нямаше нищо. Бях сигурен, че съм го сложил точно там. За всеки случай пребърках и левия и … го открих. Странно, пликът не беше син, а зелен и почеркът не беше едър и прав, а ситен и със силен обратен наклон. Явно не бях видял добре преди това. Върнах се на дивана и тъкмо се канех да разпечатам плика, когато чух непозната мелодия. Няколко секунди седях в недоумение от къде идва, докато се сетя, че е звънецът за входната врата. Това не беше обичайното му звучене, а със сигурност не бях го сменял. И през ум не би ми минало да правя подобно нещо. Предположих, че вероятно през деня е имало токов удар и настройките са се разбъркали. Този път поръчката беше пристигнала светкавично. Тези китайци си ги бива. Отворих входната врата, но там вместо доставчика стоеше симпатично стройно момиче, с прави черни коси, дълги до кръста и най-невероятните очи, които съм виждал. Трябваше ми малко време, за да осъзная кое беше странното в тях. Едното беше синьо, а другото зелено. Всяко само по себе си беше красиво, но комбинацията от двете буквално ме хипнотизира. Тя се усмихна и показа прекрасните си остри зъбки, чиято форма издаваше, че е по-млада, отколкото ми се стори на пръв поглед.

       -  Може ли да вляза! Искам да обсъдя нещо с Вас.

Топъл гърлен глас. Странно същество. Тяло а жена, лице на момиче, а очите и гласа ѝ сякаш бяха от друг свят. Не бях готов да преглътна толкова нови неща наведнъж. Прииска ми се да затворя вратата между нас, да се върна на дивана при чашата с червено вино и да забравя съществуването ѝ. Но тя явно предусетила посоката на мислите ми прокара дългите си пръсти по ръката ми, предизвиквай странно потрепване в корема и плъзна ловко гъвкавото си тяло край мен, вмъквайки се в дома ми. Стоях като парализиран, недоумявайки как да постъпя.

      -  Важно е. – подхвърли тя пристъпвайки към кухнята. Жените имат перфектна ориентация за разположението на стаите в което и да е жилище. Не ми остана нищо друго, освен да заключа вратата след себе си и да я последвам. О! Прекрасен избор на вино! – похвали ме тя с такъв тон, че се почувствах задължен да извадя още една чаша и да ѝ сипя от скъпоценната течност. Уж не се имам за стиснат, но виното си не обичам да деля с никого. Тя пое чашата, дарявайки ми ослепителна усмивка:

             -  Наздраве! – отпи неголяма глътка, задържа я за момент в устата си и преглътна. – Наистина си го бива.
Гледах това странно дете – жена и се опитвах да събера мислите си.

      - А! Ето го. – възкликна тя, вземайки плика в ръце. – Още не си го разпечатал.

Посегнах да си го взема, но тя протегна ръката, в която държеше писмото далеч от мен, точно като при детска игра. 
      -  
Аз ти го изпратих… Но после размислих. Не искам да го четеш! 
      -  
Защо?

      -    Срамувам се от написаното. Мисля, че ще го разбереш погрешно. Аз… не съм такова момиче, а ти ще си помислиш точно това като го прочетеш.

Понечих да каже нещо, но в този момент на вратата се позвъни. Този път беше обичайната мелодия. Отидох да отворя на доставчика. Докато му плащах, момичето се измъкна през вратата и се спусна надолу по стълбите.

         - Благодаря за хубавото вино!
Взех храната и погледнах след нея, но тя вече беше изчезнала. Чух само далечно ехо от стъпките ѝ, но дори и в това не бях сигурен.
Прибрах се в къщи и заключих след себе си. На масата в стаята стоеше празната ѝ чаша, а от плика нямаше и следа. Явно го беше взела със себе си. Измих празната чаша, подсуших я и внимателно я прибрах при другите в стъклената витрина. После седнах да вечерям, но някак си насладата от всичко беше изчезнала. Имах странното усещане, че са ме ограбили. Тя наистина беше взела писмото, но в края на краищата то си беше нейно. Чак когато привършвах бутилката разбрах какво ме тревожи. Нямаше как да съм сигурен, че тя е написала писмото и ако не беше нейно, то действително ми бе откраднала нещо и при това вероятно много важно, щом ѝ се бе наложило да действа по този начин, за да проникне в дома ми и да се добере до него.




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: einfach
Категория: Изкуство
Прочетен: 63312
Постинги: 39
Коментари: 19
Гласове: 109
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031